Тишина. Тишина, съставена от думи, думи без смисъл, без
значение, без душа. Те се движат из пространството от самотни въпроси без
отговор. Аз мълча, но ти говориш. Обграждаш ме с думи, думи, думи. Изричаш ги
без да ги разбираш, неосъзнато и първично. За теб думите са просто шаблон,
около който очертаваш моментните си състояния. Утре сутрин няма да помниш нито
една от тях, нещо повече ти няма да си способен да ги произнесеш или помислиш…
Думи – на килограм, думи, които атрофират, безжизнени, самотни и толкова болни.
„Спри” – искам да го изкрещя. Престани да разваляш думите и техните значения.
Просто помълчи с мен. Понякога душите разговарят чрез мълчание, понякога така
споделят страшни тайни и си казват толкова неизречени неща…
Но ти не спираш. Продължаваш. Имаш концепция, план, крайна
цел, която трябва да бъде достигната в края на вечерта. Поръчваш вино. Да, с
виното по-лесно се преглъщат бездушните ти думи. Наливам си уверено първата
чаша и знам, че няма да е последна, само така ще мога да издържа и понеса
цялата тази твоя безсмислена игра…
Два часа по-късно в
стаята е тъмно и спокойно. Леглото е разхвърлено и самотно, макар че в него
безжизнено лежим аз ти. Телевизорът е включен, но няма звук, не ни трябват вече
звуци. Фигури от цигарен дим очертават пространството помежду ни. Те сякаш
танцуват, около нас , разиграват странен ритуал, който се повтаря в края на
всяка нощ с теб. Няма вече думи – те вече са ти твърде излишни и непотребни. Аз
съм повярвала и победена. Лежа на леглото и те гледам, докато се обличаш.
Благодарна съм, че мълчиш, всъщност ти няма и какво да кажеш – играта вече
свърши, а за нова тази вечер си уморен. Гледам те. Да, аз знам как да те гледам
, да пърхам с мигли и да се усмихвам свенливо и покорно. Ти ще ме погалиш по
рамото, после ще ме прегърнеш нежно, ще ме целунеш по челото, и ще тръгнеш.
Всичко това отново по шаблон, но този път без думи …
