Време е всичко да свърши… Чашата се напълни. Влакът тръгна.
Времето изтече, нашето време изтече. Нуждая се да ти го кажа, да го изкрещя –
болезнено, драматично, грозно, съсипващо, необратимо, но истинско … РАЗДЕЛЯМЕ
СЕ!
Днес ти пускаш ръката ми и двамата тръгваме по своите
пътища. Да, ще боли, за теб повече, за мен по-малко или обратно. Ще боли,
защото раздялата убива. Убива това, което и двамата искахме, но не можахме да бъдем. Сякаш цялото ти тяло
се отваря, за да отстраниш нещо от себе си, нещо с което си свикнал, нещо което
обичаш, нещо без което не можеш. Да, отстраняваш нещо твое. От тук нататък аз
няма да съм твоя, ти няма да си мой. Всеки ще е себе си. След месец, ще свикнем с тази липса, след още толкова тя ще закърнее вътре в нас и почти няма да се чувства, а
след година - няма дори да си спомняме. Разделяме се! Мразя тези думи, но ги чета
в очите ти. Трябва ти време да ги произнесеш, но аз нямам време, ще те
изпреваря, ще те улесня за кой ли път и ще бъда първа. Всяка изминала минута, в
която се опитваме да се приближим един до друг, прави болката по-силна, защото
никога няма да сме едно. Един до друг
ние не сме цели, не сме истински, не сме себе си. Един до друг ние сме една
болка – болка, че не можем да сме това, от което другия има нужда. Съгласи се с
мен, не се връщай назад, не връщай мен там, от където искам да си тръгна.
Разделяме се! Казах го! Искам го! Трябва да го направим.
Това е последното нещо, което трябва да направим заедно – да се разделим.
Няма коментари:
Публикуване на коментар