петък, 4 януари 2013 г.

Думи, вино и никаква любов ...





Тишина. Тишина, съставена от думи, думи без смисъл, без значение, без душа. Те се движат из пространството от самотни въпроси без отговор. Аз мълча, но ти говориш. Обграждаш ме с думи, думи, думи. Изричаш ги без да ги разбираш, неосъзнато и първично. За теб думите са просто шаблон, около който очертаваш моментните си състояния. Утре сутрин няма да помниш нито една от тях, нещо повече ти няма да си способен да ги произнесеш или помислиш… Думи – на килограм, думи, които атрофират, безжизнени, самотни и толкова болни. „Спри” – искам да го изкрещя. Престани да разваляш думите и техните значения. Просто помълчи с мен. Понякога душите разговарят чрез мълчание, понякога така споделят страшни тайни и си казват толкова неизречени неща…

Но ти не спираш. Продължаваш. Имаш концепция, план, крайна цел, която трябва да бъде достигната в края на вечерта. Поръчваш вино. Да, с виното по-лесно се преглъщат бездушните ти думи. Наливам си уверено първата чаша и знам, че няма да е последна, само така ще мога да издържа и понеса цялата тази твоя безсмислена игра…
 Два часа по-късно в стаята е тъмно и спокойно. Леглото е разхвърлено и самотно, макар че в него безжизнено лежим аз ти. Телевизорът е включен, но няма звук, не ни трябват вече звуци. Фигури от цигарен дим очертават пространството помежду ни. Те сякаш танцуват, около нас , разиграват странен ритуал, който се повтаря в края на всяка нощ с теб. Няма вече думи – те вече са ти твърде излишни и непотребни. Аз съм повярвала и победена. Лежа на леглото и те гледам, докато се обличаш. Благодарна съм, че мълчиш, всъщност ти няма и какво да кажеш – играта вече свърши, а за нова тази вечер си уморен. Гледам те. Да, аз знам как да те гледам , да пърхам с мигли и да се усмихвам свенливо и покорно. Ти ще ме погалиш по рамото, после ще ме прегърнеш нежно, ще ме целунеш по челото, и ще тръгнеш. Всичко това отново по шаблон, но този път без думи … 



понеделник, 1 октомври 2012 г.

Когато спряхме да ОБИЧАМЕ ...




Когато спрях да те обичам забравих  за себе си. Преродих се. Станах друга, непозната, тайнствена и неистинска. Когато спрях да те обичам спрях да вярвам и да се надявам. Не очаквах нищо и никой, просто оставях дните да минават през мен, без смисъл, без желание, без надежда. Когато спрях да те обичам събрах грижливо в паметта си куп цветни спомени – планове, обещания, признания и мечти – увих ги в прозрачна хартия и ги заключих дълбоко в мен. Останаха само писмата, подаръците, снимките, чаршафите които миришеха на теб, нашите песни които пускаха по радиото, тайните места където се срещахме и един пръстен, който така и не сложи на ръката ми. Да, ти беше навсякъде, макар всъщност да си толкова далеч от мен.  Не беше лесно. Оказа се, че не всичко е любов. Дори, когато спрях да те обичам, ти остана вътре в мен, остана част от мен, беше като белег, който исках да отстраня, но не можех.


Когато ти спря да ме обичаш прекрачи границите, надмина себе си, постави нови рекорди, преоткри  нови хоризонти, покори нови върхове. Устните ти оставиха своя отпечатък по телата на много жени. В някой от тях се влюбваше, а с други просто се забавляваше за ден или за два. Харесваше ти. Беше щастлив и свободен…
Когато спря да ме обичаш забрави телефона ми. Изтри го от съзнанието си заедно с всички наши спомени. Само така можеше да продължиш, само така можеше да бъдеш ТИ.
Когато спря да ме обичаш, разбра че всичко извън мен е просто лъжа, мираж, красива фасада на порутена къща, куха фраза, кутия от бонбони без бонбоните. Разбра, че свободата не те прави щастлив. Разбра, че не искаш сутрин да се будиш до Ани, Мария, Нина, Таня, Ели, Нели, Соня…разбра, че искаш сутрин да се будиш до мен – жената, която вече бе спрял да обичаш…

неделя, 16 септември 2012 г.

РАЗ-ДЕЛЯМЕ СЕ!




Време е всичко да свърши… Чашата се напълни. Влакът тръгна. Времето изтече, нашето време изтече. Нуждая се да ти го кажа, да го изкрещя – болезнено, драматично, грозно, съсипващо, необратимо, но истинско … РАЗДЕЛЯМЕ СЕ!
Днес ти пускаш ръката ми и двамата тръгваме по своите пътища. Да, ще боли, за теб повече, за мен по-малко или обратно. Ще боли, защото раздялата убива. Убива това, което и двамата искахме, но не можахме да бъдем. Сякаш цялото ти тяло се отваря, за да отстраниш нещо от себе си, нещо с което си свикнал, нещо което обичаш, нещо без което не можеш. Да, отстраняваш нещо твое. От тук нататък аз няма да съм твоя, ти няма да си мой. Всеки ще е себе си. След месец, ще свикнем с тази липса, след още толкова тя ще закърнее вътре в нас и почти няма да се чувства, а след година - няма дори да си спомняме. Разделяме се! Мразя тези думи, но ги чета в очите ти. Трябва ти време да ги произнесеш, но аз нямам време, ще те изпреваря, ще те улесня за кой ли път и ще бъда първа. Всяка изминала минута, в която се опитваме да се приближим един до друг, прави болката по-силна, защото никога няма да сме едно. Един до друг ние не сме цели, не сме истински, не сме себе си. Един до друг ние сме една болка – болка, че не можем да сме това, от което другия има нужда. Съгласи се с мен, не се връщай назад, не връщай мен там, от където искам да си тръгна.
Разделяме се! Казах го! Искам го! Трябва да го направим. Това е последното нещо, което трябва да направим заедно – да се разделим.

четвъртък, 9 август 2012 г.

Бездушен етюд



Душите ви вече не могат... Душете ви вече отказват, дават на късо, блокират. Душите ви вече не могат!
Парализирани емоции, скрити зад изрисувани и добре гримирани фасади – това сте вие. Забравихте себе си и се пречупихте. Добихте формата на масата и се скрихте, зад чужди отражения. Дишате и живеете в тяло полуфабрикат, което се движи инстинктивно, под контрола на вашите чужди реакции. Не се усмихвате, а просто помръдвате устни, за да покажете чисто новите си бели, лъскави зъби, изкуствени като вас. Всяко ваше движение е поза, пред пошлия обектив на масата. Всеки ден заставате пред него. Оглеждате се, позирате …1,2,3 щрак – снимка. 

сряда, 8 август 2012 г.

Фас преди разсъмване ...




Изпушена цигара, незагасена, самотно гаснеща в празен пепелник.  Думи, накъсани, пропити от цигарен дим се изплъзват от нейните устни. „Остани … може да…останеш”. Следва мълчание и тишина. Тишина и малко дим. Няма думи. Само гаснещ фас се мъчи в един празен пепелник. Няма думи. Няма действия. Няма смисъл. Съмва се. Всичко свърши. Всеки нов ден забравя вчера. Всеки нов ден е начало, а всяко начало е край.
Десет минути по-късно всичко вече е забравено. Слънцето нагло прокарва лъчите си през спуснатите завеси. Сякаш иска да очертае границите на края. Чува се звук от затваряне на врата. Пепелника вече е празен ,изчистен, измит и оставен на плота. Без фасове, без дим, без миризма на цигари …

вторник, 7 август 2012 г.

ТЯ

Срещнах я за първи път преди няколко години. Беше красива … Не, не просто красива, ужасно красива. Гледаше ме с големите си зелени очи и зловещо ми се усмихваше. Не си казахме нищо и се разминахме. Бях сигурна, че няма да я видя повече. Бях сигурна, че е просто образ, който влиза и излиза от съзнанието ми за миг. Предполагам , че това беше една от онези заблуди, в които обичаме да вярваме, за да се успокоим, когато усещаме, че нещо наистина ужасно се случва. След няколко дни тя пак се появи. Беше седнала на дивана в хола и разлистваше стар албум. Това ме подразни. Всъщност кой на мое място не би се подразнил, когато непознат човек нахлуе в неговото лично пространство?!

Попитах я коя е и защо по дяволите е тук?! Отговор нямаше. Тишина на фона на самодоволна и иронична усмивка. Отидох при нея и я помолих учтиво да напусне. Тя ме погледна учудено, после се разсмя. Смехът й беше натрапчив, обсебващ и само за минути се разнесе из цялата къща като зараза. Чувах го навсякъде – в банята, под душа, в кухнята, в спалнята, докато правех любов с мъжа си … Той не секваше и напомняше за нейното съществуване. Сякаш казваше „Мен винаги ще ме има”, „Аз винаги ще бъда тук”. За мен беше странно, защото аз не познавах тази жена, но тя явно познаваше мен и искаше да покаже превъзходство. Това всъщност не беше толкова трудно, защото тя беше перфектна. Беше идеална. Съвършена, дори повече…ако има повече. Така я виждах аз, но не с моите очи, а с очите на мъжа, когото обичах. В неговите очи тя беше вечна и заставаше „над” всички останали. Тя беше като шаблон, около който всяка следваща поставяше очертанията си.
Сигурно в такъв момент трябваше да попитам „Защо?” „Защо се случва това?” „Защо тя винаги ще бъде повече?”. Но от тези въпроси няма смисъл, ако знаеш отговора. Когато един мъж обича истински, когато е готов на всичко за една жена и когато бива предаден от нея – тя остава единствена. Да, можех и аз да си тръгна, и аз да го предам, но щях да бъда номер две… никога нямаше да съм първа. Никога нямаше да бъда шаблонът, по който всички ще очертават себе си.
След време свикнах с нея, защото станах като нея. Боядисах косата си, промених гардероба си. Научих се да готвя като нея, да сгъвам дрехите, както тя го правеше… научих се да целувам по нейния начин, дори научих нейните лъжи…и все пак тя беше по-добра. Нямаше никога да я достигна. Никой няма да я достигне. Тя ще бъде единствена, макар и бивша.

Деси Добрева: Имам доверие на българския лекар

Красота, амбиция и уникален талант. Невероятно е как тези три думи описват идеално жената, която искам да Ви представя. Тя не носи високи токчета и не слага силен грим. Винаги е естествена и непринудена … Без преструвки и пози, без излишно маниерничене и капризи. Има глас на ангел. Глас, който със сигурност ще Ви развълнува и ще докосне всяко кътче от душата Ви … Представям Ви слънчевото момиче на българската музикална сцена – Деси Добрева. Как се чувства младата певица след раждането на малката си дъщеричка – Алина? Успява ли да съвместява майчинството с кариерата? Какво е мнението и за българските лекари? Отговорите на тези и още въпроси научете от нашето интервю с нея.



Каква е като жена Деси Добрева – у дома без грим, когато не е на сцена?
 У дома Деси Добрева е домакиня и като всяка друга жена готви, чисти, пере, гледа си детето. Много обичам в свободното си време да ходя на разходки. Особено сега, когато времето е хубаво мога да си позволя да прекарам повече време навън с дъщеричката си.

Как поддържате фигурата си? Спазвате ли някакви диети?
Не пазя диети. Господ ме е дарил с хубав ген и не надебелявам. Старая се да се храня добре и когато имам възможност, спортувам. В момента наблягам на ходенето. Движа се предимно пеша.

Кои храни присъстват най-често в менюто Ви?
Хапвам си добре и дори бих казала, че съм чревоугодник. Обичам домашно приготвената храна, като предпочитам по-лека кухня. Избягвам пърженото, защото така според мен храната си губи основните вкусови качества, а и не е никак полезна. Не съм привърженик на сухите храни и дори се учудвам на много жени и по-конкретно майки, които наблягат на нездравословния начин на хранене. Няма нищо лошо човек от време на време да си похапва чипс например, но когато това започне да се случва постоянно, е вредно за самия организъм. Не само, че се дебелее, но този тип храни не съдържат никакви полезни вещества. 

Консумирате ли определени храни, с които да поддържате гласа си?
Конкретни храни не. Когато усещам, че започвам да се разболявам, си правя сок от лук. Сега откакто станах майка разбрах, че белият лук спомага увеличаването на кърмата, и от време на време го консумирам точно с тази цел.

Скоро станахте майка. Как Ви се отразява майчинството?
Майчинството ме промени. Всяка жена се променя, след като стане майка. Просто всичко по нея се променя - тялото, навиците, режимът, животът. И това е нормално, защото оттук нататък ти не си сам. Винаги до теб ще има някой друг и този друг винаги ще е преди теб… на първо място в живота ти.

Разбрах, че сте била в САЩ, когато сте разбрала, че ще ставате майка. Защо решихте да се върнете в България и тук да родите своята дъщеричка?
Аз бях на турне в Америка, не за постоянно, но доста мислех къде ще е най-добре да родя. Прецених, че в позната среда сред близки хора ще е най-добре за мен, и действително е така - моите родители изключително много ми помагат.
По принцип в Америка и по-конкретно в щата Масачузетс има много добри здравни заведения, специализирани за раждания. Но аз мисля, че в България също има добри специалисти и за щастие попаднах в ръцете на такива.

В частна или държавна болница родихте?
В държавна болница. Родих в АГ Варна и съм доволна. Отношението както към мен, така и към другите жени, от страна на лекарите и персонала, беше наистина професионално.

Имате ли доверие на „българския лекар”?
Има много български лекари, които са добри специалисти в своята област. За огромно съжаление по-голямата част от тях вече не са в България. Лично аз имам приятели лекари, за които мога да кажа, че са професионалисти, но всички работят в чужбина. Истината е, че у нас останаха малко. Като цяло темата здравеопазване в България е изключително черна. Защото ако попаднеш на добър специалист, често той няма нужната апаратура, персонал или ръцете му са вързани от някакви законови пречки. Страшното е, че има много лекари, които спекулират с професията си, с живота на хората, или просто не са достатъчно кадърни. Но има и такива, които както се казва, жертват живота си, за да помогнат на болния. Не можеш да сложиш всички под общ знаменател. Аз лично съм била свидетел и на лекарска компетентност, която спасява човешки живот, и за съжаление на лекарска некомпетентност, която води до катастрофални резултати.

Много жени предпочитат да раждат секцио. Защо избрахте да родите по естествен път?
Не съм съгласна с това, че повечето жени предпочитат да раждат секцио. Според мен жените започнаха да се връщат към традиционното раждане. Секциото стана модерно през 90 –те и началото на новия век. Вече все повече жени се връщат към естествените методи като традиционното раждане и кърменето на бебето с естествена кърма. Аз също съм традиционалист и държа на тези неща. Мисля, че за жена без здравословни проблеми, е нормално да роди по естествен път.

Разбрах, че подготвяте докторат за иновационните методи на възпитание при децата. Разкажете ни повече за този проект.
Работя по тази тема във връзка с дипломната работа за втората ми магистърска степен, която защитих през месец май 2011 г. в НМА "Панчо Владигеров". В нея разглеждам възпитанието на деца от най-ранна възраст до към 10-12 години. За пример съм взела методиката на САЩ, базирана основно на принципите на Золтан Кодай, Карл Орф, Емил Далкроз, Шиничи Сузуки. Харесват ми по-практическата насоченост на занятията и иновационните методи, с които се работи. В България всичко се изявява на теория, но на практика не се получава, и възпитанието зависи от отделния учител, който пък бива разпнат на кръст от политиците и някои недообмислени закони, от неуважението на обществото и други фактори. Като цяло, в днешно време е паднал престижа на учителската професия. И още нещо - в цял свят възпитанието на деца още от момента на раждане е тясно свързано с музиката и изкуствата като цяло. За съжаление в България това възпитание, тази обща култура и интелект, не са значими. Самата аз използвам музиката като основно средство за възпитание и комуникация както с моето дете, така и с други. Докато бях бременна слушах музика с цел въздействие и успокояване на детето, освен това пея постоянно.

Какъв стил музика слушахте?
Много и разнообразна в стилово отношение – класическа музика, джаз, естрада. Разбира се и мои песни.
Съвместимо ли е майчинството с кариерата? Как лично Вие успявате да съвместявате тези „два свята”?
Разбира се, че е съвместимо. Пример за това са много жени както по света, така й в България, които работят, имат кариера и успяват да бъдат добри майки. Да не говорим, че на голяма част от тях им се налага да успяват, тъй като в днешно време невинаги се намира истинска бащинска фигура.

Кои са основните качества, които трябва да притежава една добра майка според вас?
Според мен основното е обич и търпение.

Какво да очакваме от Деси Добрева в музикален план?
Имам записани два албума, които са почти готови на етап смесване и мастеринг. Единият е български, другият е на руски език. Имам още някои идеи, които за момента ще запазя в тайна. Предстоят ми записи и с Националното радио и Представителния Гвардейски духов оркестър, които очаквам с нетърпение. Също така предстои да излезе и първият солов албум на РомаНено Проджект, в който участвам и аз с няколко песни.